one woman army /Irene&Aurora/

Нямаше представа къде отиваше. Просто вървеше. Без ясна посока и цел. Разминаваше се с хората от новото поколение, но в действителност не ги виждаше. Всичко около нея беше едно голямо размазано петно с разноцветни нюанси и механичен звук. Сърцето й се свиваше, когато до съзнанието й достигаха думите на минувачите. Но какво пък. Ирен бе странна птица. Душата й копнееше за миналото, в което природата все още съществуваше и небето бе синьо и изпълнено с красота. Мечтаеше да доживее до деня, в които и останалите ще се убедят в правотата на каузата им и ще им помогнат да я осъществят. Но в дни като днешния, сърцето й бе изпълнено с мрак и тъмнина, депресията я бе обгърнала в обятията си и я караше да се съмнява - във възможностите си, в интелекта на хората, в бъдещето. Искаше й се да може да махне с ръка и всичко да се подреди. За съжаление, не притежаваше способности. Нито кристално кълбо.
Момичето така и не осъзна как вървейки забила поглед в земята се изпречва на пътя на друг човек. Блъскайки се в него, Монтана вдигна погледът си и от устните й се откъснаха думите: "По ... дявол...ите!".

Ирен нямаше никаква представа какво по дяволите се случваше. Премигна няколко пъти, а през сините ѝ очи премина сянката на съмнението. Устните на тъмнокосата останаха полуотворени, а от гърлото ѝ излезе някакъв странен звук, смесица между изумление и раздразнение. Е, чудесно. Само това ѝ липсваше. Не ѝ стигаха всичките проблеми с организацията и проклетите учени, а и сега откриваше, че се е побъркала. Разбира се, че това бе логичното обяснение. Вероятно съзнанието ѝ се бе подозирало от цигарите и всичките глупости около нея и сега даваше на късо. Или още по-лошо. Подиграваше се с нея.
А това изобщо не бе забавно. Ако не бе на публично място, Ирен щеше да започне да се развика истерично и да изиска от гадната съдба да престане да се занимава с нея. Дори щеше да се прояви като особено мил и загрижен човек и да ѝ предостави списък с хората, от които може да я отърве. Ами, че да. На света изобщо не му трябваха учени и проклетници, които мислеха само как да разрушат още повече планетата им.
Изчака няколко секунди и след като видението не си отиваше и продължаваше да виси пред нея особено реално, момичето направи крачка на пред. И тогава видя погледът ѝ, начинът, по който я гледаше с напълно безчувствени очи и празно изражение, нещо прещрака. Протегна ръката си напред, за да я хване, но Аурора все едно усетила реакцията ѝ се шмугна в тълпата.
-Аурора! - извика Монтана след нея и изблъска няколко хора от пътя си. Няколко от минувачите дори я  погледнаха странно, а една възрастна женица поклати глава и измънка: "Боже...тези младежи нямат възпитание!", а след това продължи по пътя си. Но това нямаше значение. Единственото, което тъмнокосата знаеше бе, че няма да допусне приятелката ѝ да изчезне...Отново!

- По дяволите, Аурора. .. - изруга Ирен, без игнорирайки укорителните погледи на минувачите. Какво пък, да не би за първи път да виждаха хулиган, които да си изразява гласно чувствата? Или до толкова бяха потънали в дебрите на "модерното" общество, че изобщо бяха забравили какво е това да изпитваш емоции? Монтана започна да се провира през множеството, нагло изблъсквайки всеки проявил неблагоразумието да се изпречи на пътя ѝ. Нямаше намерение да остави приятелката си да се измъкне. Пък и Монтана вече бе разбрала истината. Един поглед ѝ бе достатъчен в онзи проклет ден, за да разбере, че глупавата история на медиите бе поредната изфабрикувана лъжа от учените. Това бе накарало сърцето ѝ да се свие болезнено и в същото време да запали още по-силно пламъкът, който гореше в гърдите ѝ. Тъгуваше за изгубените животи и за приятелството им. Защото брюнетката бе една от малкото, които я познаваха истински и знаеха, че би направила всичко за възвишената им кауза.
От този ден, тъмнокосата издирваше Аурора. Не спря да я търси дори, когато всички ѝ казваха, че е безсмислено и се опитваха да я накарат да проумее, че дори да я открия тя вече няма да е същата. Но Монтана не се бе отказала. И ето, че усилията ѝ най-накрая се бяха оправдали. Беше я открила. И то без да я изляза, специално да търси нея.
Ирен се огледа и зави по една странична уличка. Звукът от нечий токчета достигна до съзнанието ѝ и на лицето ѝ се изписа широка усмивка.
- Аурора, никога не си можела да се измъкнеш от мен. Няма нужда да се криеш. Виждам те... - да, прави сте - звучеше като пълната сталкърка, която преследваше хората. Но както някой ще кажат - целта оправдаваше средствата и усилията. А в случая, определено си заслужаваше усилията.