• If you're gonna accuse me of telling you what you already knew, it's the same song sung with a different truth and all of us forget it cause our head's inside the noose. •

II 28 октомври, резиденцията на Винсмоук II

Все същите простотии! Все същите!
Александър се хвана за главата и бързо набра някакъв номер. Разтревожената гримаса на човека от другата страна на линията подсказваше на Алекс, че той вече знае за какво получаваше обаждане.
- Седемдесет и девет неуспешни и нито един успешен? Моля?
- А-аз.. съжалявам, ще се поправя.. аз.. - едвам успя да каже другия човек, преди да бъде грубо прекъснат.
- Това е ценно разхищение на жертви! Постарай се повече да не се мяркаш в лабораторията ми и може да не станеш компенсация. - през зъби изсъска чернокосият. Сините му очи бяха потъмнели от гняв. С едно бързо движение затвори телефона и го хвърли в някоя случайна посока, връщайки се над купчината с виртуални документи и разписания. След секунди очичките му се спряха на друга цифра и личицето му просто грейна. Набра друг номер.
- Чудесна работа.
Затвори, преди дори да успее да види усмивката на жената отсреща. Остави телефона си настрани и продължи да се взира в тоновете електронни листове, които очакваха неговата проверка. Главата го болеше от цялата тази работа, но пък си струваше. Трябваше да сортира периодично хората, които му бяха полезни, и тези, които не можеха да направят нищо като света. Заобиколен от слабаци нямаше как да постигне целта си за в бъдеще.
Когато беше готов с първата партида, остави устройството си на нощното шкафче до леглото и стана, за да отвори прозореца. Навън валеше - звукът на есенния дъжд беше като мед за ушите на Винсмоук.
Какъвто и задник да беше, той самият успяваше да оцени красотата на есенните листа, мекотата на вятъра, щастието на това да грабнеш чаша кафе и да се наслаждаваш на дъждовните капки, удрящи се в прозореца.
Отново се излегна и изви гърба си като котка, превключвайки към следващата карта с данни.
Още само три.
За щастие, тази беше кратка и бързо приключи с нея. Проблемът беше, че никъде не намираше следващата по номер карта, а точно тя му беше най-необходима в момента.
"Препи." - помисли си той. Скочи от леглото си и се отправи към неговата стая, но не му се наложи да отваря вратата, понеже чу гласа му от долния етаж. Пред входа стоеше той, заедно с някакъв непознат мъж, който не му вдъхваше особено доверие. Като хиена той наостри уши, за да долови разговора.
- ... зает е с документи.. - звукът заглъхна. Продължиха общи приказки, които не бяха особено важни. Втурна се по стълбите и след секунди вече бе долу.
- Виждал ли си карта номер пет? - мигновено след това стрелна поглед към непознатия. - Кой е този?