I don't know what's right and what's real anymore - MIKA + Aurora

Мика не обичаше срещите си с Аурора и не заради друго, а защото завършваха по един и същ начин всеки път - момичето мълчеше, докато Мика безнадеждно се опитваше да откопчи дори едно изречение от нея. Накрая се ядосваше, крещеше, Аурора продължаваше да мълчи, и така до безкрай. Никой не знаеше как да пречупи този Експеримент. Мика не искаше да й навреди, а само да разбере откъде, как и защо са я превърнали в това подобие на човек. За нещастие, разпитите бяха неуспешни, но й се налагаше да го прави всяка седмица. 

Е, и този път няма да е по-различно. 

Аурора, как си днес? Или да не очаквам отговор? 

Понякога се чудеше коя от тях двете беше тази с програмите. Тази жена беше, като някакъв робот всяка седмица по едно и също време се появяваше от нищото и започваше да я разпитва. Беше най-малкото дразнещо. Но заповедите бяха тя да не бъде провокирана по никакъв начин и да не ѝ се дава повод да продължава, въпреки че тя го правеше така или иначе. За това Аурора всеки път мълчеше и се опитваше да си придаде вид на дълбоко отегчена личност, което всъщност се получаваше. 

Познатото отегчено изражение. Мика бе изучила всяка част от лицето на Аурора. Това бе наистина мръсна работа, помисли си, докато обикаляше в стаята, подреждаше мислите си, надяваше се да й хрумне някакъв изход от този омагьосан кръг. За жалост момичето не я улесняваше. 

Мика набра Джеф. Не издържаше повече. Щеше да се откаже. 

-Няма ли кой да свърши това? - изкрещя му в слушалката. 

Последвалият отговор не я задоволи затова захвърли телефона в другия край на помещението. Когато погледна към Аурора обаче бе дяволски спокойна. 

Явно пак сме ти и аз. Ако искаш да спреш да ме виждаш и тези досадни срещи да спрат, най-добре кажи нещо. 

Аурора наблюдаваше Мика и я анализираше. Тя се отчайваше. Няма нищо друго в ръкава си. Нищо нямаше да ѝ помогне. А Аурора не мислеше да ѝ помага. Не искаше да прекрачва заповедите на учените. Не, че не можеше, просто не виждаше защо да го прави. Не беше длъжна с нищо на тази жена, така че отвърна на спокойният й поглед по-абсолютно същият начин, както всеки един път. 

Мика бе отново на път да прескочи границата на професионализма. Нямаше скрити козове, нямаше план, не можеше да я разпитва завинаги. Този Експеримент бе добре обучен да крие тайните на учените, които са я създали - и каквито и тайни да бяха, Мика можеше само да гадае. Аурора не се плашеше, не й отстъпваше, не изразяваше и най-малката емоция. Имаше ли й нещо сбъркано? Мика се замисли за момент. Това момиче бе съвсем нормално, възможно ли е някъде дълбоко, докато учените са си играли, да са направили нещо невъзвратимо, което да е погубило истинската Аурора. 

-Всъщност няма нужда да говориш. Мисията ни вече е обречена. Не сме способни да надвием Учените. 

Този обрат изведнъж накара Аурора да я погледна със съвсем лека почуда. Да не би да се предаваше? Или това беше част от някаква нова тактика. Опити да я подлъже да проговори. Да накара Аурора да попита нещо. В нея човешкото любопитство просто я човъркаше да каже нещо. Да попита защо се предава изведнъж. Хората имаха дразнещият навик да се правят на големи герои и да имат твърде често безсмислена надежда, която само правеше поражението им след това по-трудно за приемане. Може би тази жена просто беше умна. Аурора единствено оправи небрежно един кичур от косата си без да казва нищо.

Мика забеляза лека почуда в погледа на Аурора, която толкова бързо изчезна, колкото и се беше появила. Може би вече си въобразяваше - желанието й да изкопчи каквото и да било от това момиче замъгляваше трезвеното й мислене и преценка. Мика тръсна глава - сякаш за да се освободи от тези натрапчиви мисли. Все още запазваше самообладание, което бе нещо ново. Обикновено по това време разпитът бе приключил, тя кипеше от яд и си го изкарваше на екипа. Единствената причина това да не се бе случило и сега, бе защото й е омръзнало. Писна й едно и също нещо да се повтаря без да води до ефективен резултат. 

Явно "разпитът" щеше да продължи с мълчание. Или жената беше много отчаяна, или това беше нова тактика. Аурора залагаше на първото. Мика на свои ред седеше и я гледаше, а на Ари не ѝ понасяше играта на вълчи поглед беше играла на прекалено много такива. Вместо просто да остане и да се гледа с Мика направи нещо абсолютно неприсъщо. Стана безцеремонно от стола, игнорирайки изненадано изражение на Мика и просто отиде до прозореца, от който се виждаше част от градът. Тъй като вече познаваше тази стая и всичко около нея реши, че може да се разнообрази с някоя по-различна гледка. Всичко скоро щеше да приключи. След малко щяха да я пуснат и тя за пореден път щеше да се върне при Александър и да му докладва, че и този път всичко беше минало гладко. Вече седмици наред я привикваха тук и резултати бяха същите. Шансът за някаква промяна беше минимален. Вероятно вече се бяха отказали и едва ли щяха да я повикат на разпит отново.

Мика проследи с любопитство и голяма доза очакване как малката фигура на Аурора грациозно стана от стола и отиде до прозореца. И това беше. Мика въздъхна отчаяно - в един миг цялата й надежда, че този разпит може да потръгне в желаната посока се сгромоляса на парчета. Не можеше да се откаже - бе получила изрични заповеди от хора, които не бе виждала никога през живота си. С уводолствие би ги извикала тук сами да се справят с този изключително упорит Експеримент. Мика от сърце желаеше да си тръгне от тази стая, но просто не можеше да си го позволи. Нещата не се случваха според желанията й. 

Мика набра отново същия номер. 

-Аурора, след малко вече няма да сме сами. Така че ако имаш нещо да ми казваш, направи го сега. 

Аурора дори не погледна към жената. Нямаше значение колко хора ще извика и какво щяха да се опитат да направят. Заповедите бяха дадедни и тя щеше да ги изпълни. Единствената причина поради, която търпеше всичко беше, защото знаеше, че когато се върне и каже, че всичко отново е минало по очакваният начин щеше да види широката усмивка на лицето на д-р. Висмоук и щеше да я похвали, както винаги. Сигурно за награда щеше да получи и някое от новите подобрения. Чу стъпките на идващият мъж още, когато беше в началото на коридора. Обърна се го видя как вървеше по коридора и се запътваше към стаята. Може би поне щеше да стане нещо интерсно сега.

Мика бе избягвала това достатъчно дълго. Аурора отказваше да им съдейства и тя можеше само да гадае с какво я бяха заплашвали, ако проговори. Или причината можеше да се крие в друго - фактът, че момичето бе успешен експеримент не елиминираше тезата, че мозъкът й може да е изцяло под влиянито на учените. Ако се окажеше така, то мисията им не само че бе обречена - пазителите щяха да имат огромен проблем, като бомба със закъснител. 

Джеф влетя в стаята с гръм и трясък. Мика видя, че момичето се сепна и само отговори на любопитното й изражение с полуусмивка. 

-Няма да ти направим нищо лощо. Джеф просто ще те отведе. Не знам къде ще отидеш, Аурора - това вече е извън моите правомощия. 

Според сензорите на Аурора, които отчитаха температурата и някои химични и биологични процеси в човешките тела можеше да предположи, че мъжът, който туко що беше влязъл в стаята е малко или много ядосан. Не че това ѝ правеше впечетление или я притесняваше, когато хората бяха под влиянието на емоциите си те бяха много по-уязвими, за това и експериментите, като нея винаги побеждаваха накрая.
Въздъхна отегчено и тръгна към вратата без дори да се налга да я подканват. На прага се обърна към Мика и към мъжът.


- На петият етаж туко що се спук една тръба и в момента там е истинска лудница, така че по-добре ме заведи на седмият, но там техниката ви е доста старичка...

Мика се бореше с противоположни чувства - раздразнение, гняв, объркване. Джеф не бе толкова спокоен като нея, затова го стрелна с един бърз поглед, който той правилно разчете и застана мирно на мястото си, следейки подозрително Аурора. Чак сега Мика започна да осмисля и да вниква в думите й. Бе забележително на какво са способни Експериментите - забележително и в същото време ужасно плашещо. Аурора нямаше защо да ги лъже, освен, за да отвлече вниманието им, което пък от своя страна не биваше да се изключва като вариант. Потънала в мисли, Мика се стресна от поредното позвъняване на 

малкия й, модерен телефон. Вдигна слушалката автоматично и застина на едно място, с вдигната ръка. Аурора бе дяволски права. За всичко. 

Мика се обърна и към двамата. 

-Е, предполагам, че ще трябва да те оставим тук. За твой късмет.

Късметът нямаше нищо общо. Още първият път, когато влезе в сградата я анализира и предположи, че тази тръба ще се спука скоро. В следващите седмици доста тръби щяха да се спукат и вероятно доста скоро щеше да им се наложи да си търсят временно ново място за работа. Разбира се не им сподели нищо от това. Тяхна работа беше да проверяват сградата си и да се грижат за нея, не на Аурора. Не е бяха извикали за това, а само за да губят както нейното така и тяхното време. Явно наистина бяха отчаяни.
Тя се върна безмълвно навътре в стаята и отново отиде до прозореца и се загледа в градът. От тук се виждаше старото ѝ училище.

Положението не бе такова, каквото можеше да се очаква. Разпитът за пореден път бе безрезултатен, Джеф се крепеше на последните си останали нерви и ако става на въпрос, Мика също. Не желаеше да среща повече този вулгарен, изпълнен с толкова самодоволство поглед на Аурора. Знаеше, че не бива да я вини - мозъкът й дори не беше под нейно влияние, но и не можеше да промени чувствата, които изпитваше към това момиче. Мика не бе способна на жестокостите, което не можеше да се каже за този, контролиращ Аурора. 

Обърна се към Джеф и момичето. 

-Ти ще я наглеждаш, аз ще проверя какво се случва в сградата.