I read the rules before I break them . / Alicia&Cindy

Капките дъжд трополяха по огромните френски прозорци и се стичаха на струйки, водейки състезания коя първа ще удари перваза, стичайки се по стените на къщата. Синди стоеше в тъмнината, мислейки точно колко непрактични бяха същите огромни прозорци на новото му временно жилище. Стоейки пред тях се чувстваше изобличен, може би дори малко уязвим, макар и такова чувство отдавна да не присъстваше у него. Той никога не бе харесвал показността, въпреки, че в предвид лидерството му - това трябваше да е точно обратното. Все пак ролята, която приемаше бе негово задължение, пък и никога не бе имал нужда някой да разбира какво наистина се върти в главата му. Така или иначе нямаше одобрението на много от Пазителите, въпреки, че вече не го показваха отявлено Синди знаеше, че го презират поради редица причини. Не можеше да се довери на никого, но това не го притесняваше. Въпреки куршумите, които бе поемал за тях и всички рискове и последствия, които бе претърпял - никой нямаше да направи същото за него, или почти никой - може би едно чернокосо създание имаше капка загриженост за него или той само така си мислеше? Дори в това не можеше да бъде сигурен, изобщо имаше ли нещо, за което да е ?!
Погледът му се отправи към механичната част от тялото му, която блестеше на лунната светлина, отразявайки се в стъклото в изкривен образ. Да, след всичкото изминало време Синди бе успял да свикне с онази част от себе си, която ненавиждаше най-много. И все пак тя никога нямаше да е пълноценна част от Дорнеану , защото въпреки, че я контролираше по-добре от собствените си крайници - той я свързваше с редица спомени, които предизвикваха у него нищо повече от омраза. Омраза както към себе си, за стореното, така и към баща си. Равни дози гняв, които често заплашваха да превземат иначе добронамереното съзнание на Синди. Но той се бе научил да контролира и тях, заключваше ги в най-големите дълбини на съзнанието си, опасявайки се, че ако някой път не успее да ги върне там - последствията няма да се харесат на никого.
Пазителят продължаваше да наблюдава дъжда, замислен толкова дълбоко, че едва ли нещо бе способно да грабне вниманието му и да го изкара от транса, докато вратата не се тропна и той побърза да извърне лице, готов за битка. Този път изненадата бе приятна и предизвика съвсем лека усмивка на лицето му.
-Обикновените хора първо чукат, а ти намираш този признак за учтивост за непълно ненужен. - На устните му играеше закачлива усмивка, разбира се, че нямаше нужда нито да чука , нито да го предупреждава за посещението си, но техните разговори винаги започваха така и никой от тях нямаше нищо против.

Небето изневиделица се изпълни с гъсти начумерени облаци, които скоро проплакаха. Дъждът заля гладкия асфалт и по почерни. Появи се илюзията, че почти се беше смръчило. Алиша вече не се озърташе, усетила как опасността се отдалечава. Имаше голям късмет, че сенките на високите сгради тъкмо навреме я приветстваха при себе си и я скриха от съгледвачите, от които до този миг не бе успяла да се отърве. За първи път се бе вкарала в така неизгодна позиция. Нещо крайно нетипично за нея. Да рискува не просто живота си, а и прикритието си, за да спаси бедния новобранец от екип Бета. Нямаше представа за какъв дявол му беше на един новоназначен Пазител да действа на своя глава, но имаше таланта да докарва голямо главоболие на всички. Алиша бе убедена, че надали това му е първият гаф. Въпросът беше, че ако тя не се бе намесила, сега въпросния заек щеше да е истинско опитно зайче в някоя от лабораториите на учените. За съжаление Ал не бе до такава степен безсърдечна, че да стои и наблюдава безучастно нещо подобно. Когато искаха да превърнат пазител в поредния си експеримент бе по-различно. Струваше ѝ се като подигравка. Подигравка, която съвестта не ѝ даваше да допусне. Сега единственото ѝ желание бе да изчете едно кратко конско на шефа на екип Бета, задето не си контролира хората. Ала и това щеше да почака. Сега имаше други неща, за които трябваше да се погрижи. Себе си например.
Хвърли вял поглед на раната, красяща дясното ѝ рамо. Стигаше почти до лакътя ѝ. Сякаш можеше да почувства тънката желязна сплав, забила се под кожата ѝ, докарваща ѝ едновременно силен кръвоизлив и отрова във вените. Това оръжие определено бе бруталничко, макар и доста типично за съвременното развитие на технологиите. Трябваше в най-скоро време да намери убежище някъде, за да извади куршума и да пречисти кръвта си.
Сети се само да едно място, където можеше да отиде. Навярно защото би се доверила само на този някой. Внезапно кривна от пътя, изгубвайки се в малките улички. Побърза да изключи холограмата, която скриваше истинската ѝ визия. Изглеждаше отново като себе си и щом почувства вятъра в косите си, лека усмивка полази устните ѝ. Бе странно удовлетворена от себе си, въпреки безразсъдната опасност, на която се бе подложила днес. А може би сърцето ѝ тръпнеше точно за такива моменти. Безразсъдни и непланирани.Тотално-не-в-неин-стил моменти. Сякаш всеки път, в който изневеряваше на себе си и подредената си предпазлива същност, се чувстваше истински свободна. Макар и на ръба, макар и извън комфортната си зона. Чувството бе неописуемо вълнуващо.
Обичаше да планира всичко и обичаше сигурността, но нищо от това не бе за нея. В крайна сметка тя винаги бе действала непредвидимо, изневерявайки на собствените си кроежи.За това ли я смятаха за пълна с изненади? Кой знае. Тя самата не спираше да изненадва себе си и не бе наясно дали някога ще има възможността да се познава толкова добре, за да отгатне собствените си мисли в следващата минута. Това да е толкова чужда на себе си, на моменти я объркваше.
С тежка насъбрана въздишка, Алиша нахълта като у дома си в апартамента на Синди.
- И аз се радвам да те видя. – изрече с леко закачлива нотка, запътвайки се в определен ъгъл на стаята. Това ѝ харесваше във връзката ѝ със Синди. Всичко ставаше без уговорки, без обещания, без излишни думи. Някак си знаеха, че винаги могат да разчитат един на друг, без да са си го казвали нето веднъж. И някак бяха дотолкова свикнали с присъствието на другия, че нищо не изглеждаше странно, а напротив. Никога нямаше единия да осъди другия, никога нямаше единия да излъже другия. В такава връзка всичко това бе излишно.
- Това е просто драскотина... – заговори гордостта на г-ца Сейнт, която съсредоточено изкарваше коварния куршум от рамото си. Беше свикнала да се грижи са ма за себе си, най-вече в тези моменти. Някак си вярваше на треперещите си ръце, щом благодарение на тях бе оцеляла досега. Това не ѝ се случваше за първи път. – За жалост, заради тази драскотина ще ми се наложи да се покрия за известно време. – допълни, докато ровеше из чуждата аптечка за чиста спринцовка. Побърза да си инжектира противоотровата, за да пречисти кръвта, преди да затвори раната. – Дано не се натрапвам. – добави накрая, а погледът ѝ за малко срещна този на Синди. Трябваше все пак да прояви някаква учтивост, макара да знае, че той не би имал нищо против да остане при него известно време. Алиша не се сещаше за по-безопасно място, а се налагаше да се покрие, докато раната не заздравееше добре. Не можеше да си позволи да бъде разкрита от самия Александър Винсмоук, на когото бе секретарка, или пък някой от останалите му колеги.

Усети погледа му върху себе си и отново се почувства уязвима. По онзи начин, по който не си позволяваше да се чувства ред другиго. Единствен Синди бе виждал раните ѝ. Само той имаше привилегията да я види и в уязвимите ѝ мигове. Алиша не можеше да даде доказателство, но просто знаеше, че той никога не би се възползвал от един такъв момент. Не го бе направил досега, нямаше и да го стори в бъдеще. Тя виждаше вътре в него. Нещо, което повечето от обкръжението му не смееха да сторят. Алиша сама се бе престрашила да го опознае до такава степен, че да му се довери. Видя колко е голямо сърцето му и колко са здрави принципите му. Разбра, че никога не би се възползвал от уязвимостта на другия. Дори със своят враг, той би се бил само в равностойно положение, или ако везните се накланят към другата страна. За него беше без значение колко несправедливо се отнасят към него, защото въпреки това щеше да се раздава за тях. Така правеше а всичките си колеги. Бе готов да умре винаги за тях, докато знаеше, че те не биха направили същото. Сякаш всеки път Алиша виждаше част то себе си, щом погледнеше Синди. Този прикрита тъга в очите им ги свързваше по необясним начин. Сейнт винаги е била като сенките. Винаги е помагала инкогнито на всеки в нужда. Не само за да запази прикритието си. Дори да не беше шпионин, пак би била като сянка. Не ѝ бе присъщо да е герой, да търси кредит за спасен живот. Не правеше това за слава, за показ или за самата себе си. Просто вярваше, че светът може да стане по-добър. Вярваше, че промяната започва от всеки, който я желае. И макар не веднага, щеше да се случи. Бавно, частичка по частичка. Постъпка след постъпка.
С внимателно движение съблече блузата си, за да открие по-добре раната. Не се виждаше така добре през раздрания плат. Отново онова чувство на уязвимост погъделичка сетивата ѝ и накара косъмчетата по кожата леко да настръхнат. След това се огледа в топлите очи на Синди и почувства онази сигурност, която я накара да се отпусне. Май този път щеше да приеме помощта му. Ръцете ѝ натежаваха, чувстваше се прекалено уморена от тичането за живота си. Не че нямаше някак да се закърпи с една ръка, но може би Синди би се справил по.добре.
- Така да бъде. – рече кратко, сякаш отговаряйки на всичките му въпроси. Пое в лявата ръка чашата с уиски, от която отпи стабилна глътка. Чувстваше се някак като глезена дама. А това беше просто чаша уиски. С едно бързо движение стегна дясната си ръка и я застопори на равния плот до себе си, подавайки иглата на Синди. Отпи повторно то питието си и стисна зъби. Последното бе сякаш не от болката, която щеше да изпита, а от вълнението, че за първи път някой щеше да се погрижи за нея. Да затвори една нейна рана.

Разтвори очи, вече отдъхнала си от бързата операция. Огледа тихо тъмното помещение наоколо. Имаше само две мижави светлинки от нощните лампи в двете съседни стени. Алиша винаги бе предпочитала тъмнината. Чувстваше се като едно цяло с нея, чувстваше се една идея по-сигурна. Сенките винаги я бяха защитавали, може би само те никога не биха я предали, дори тя самата да реши да предаде себе си някой ден.
- Китайско звучи добре. – отвърна тихичко с малко закъснение. Сне поглед и взе бинта от ръката му. Реши да превърже раната си сама. Сега се чувстваше странно. Като длъжник някому. Не можеше да избяга то това. Дори да знаеше, че това е Синди, който никога не очаква нищо в замяна за добрината си. Чувстваше се като една то ..тия. Една то многото, на които бе помагал, а те така и не му се отплащаха със същото. Някак не ѝ се нравеше да се включва в общия знаменател и това я направи по-тиха от обикновено. Не ѝ бе помагано преди, така че дори не успя да реагира като нормален човек и да изрече онова „благодаря“, признак на проста учтивост. Сякаш би изгубило значението си, ако го изрече на глас. В съзнанието и сърцето ѝ всичко бе далеч по-дълбоко и съкровено от всяка възможна дума.
Замисли за много неща, докато сменяше оцапаните си дрехи. Бяха изцяло мокри то дъжда навън, така че ѝ се наложи да моли за нови. Разбира се, дрехите на Синди нямаше кака да ѝ бъдат по мярка, но за нея това не представляваше проблем. Всъщност ѝ харесваше, макар никога да не го бе споменавала. Чувстваше се така свободно в широките му тениски, като малка птичка. Харесваше и аромата му, беше приятен, караше я да избяга от лошите си мисли. Истината бе,че всеки един будеше различна страна у Алиша. Тя нямаше само едно лице, всичко се свеждаше до това какво ще пробуди компанията ѝ у нея. Там, някъде дълбоко, спеше една заплаха. Тиранична особа, жадна да открие болката в чуждите очи, да чуе молитвите за милост от чуждите устни; жадна да изтезава и открива колко крехък е дори техният живот..че и те в крайна сметка бяха само хора... Учените.
Потръпна пир спомена за самата себе си в онези моменти. Не можеше да се познае в тези мигове. Но все пак усещаше, че това е тя, част то нея. Не беше друга личност, а просто вариация на Алиша, каквато е. Обаче това бе нейната малка тайна. Никой не знаеш е за нея. Никой, освен самата тя и произволната ѝ жертва. Не знаеше защо, но понякога изпитваше неутолимата жажда да покаже на някой учен какво бе да преминава през същите неща, през които преминаваха неговите жертви. С тази разлика, че тя не оставяше нищо живо след себе си. Да, все пак бе убийца. Все пак...май не се различаваше от тях?
Тази тайна бе единствената, която никога не би могла да сподели дори със Синди. Каква ирония. Само с него можеше да бъде честна до край, но знаеше, че би го загубила, ако види тази ѝ страна. Това бе ужасяващ лукс, който не можеше да си позволи. Тази част от себе си щеше да отнесе в гроба, без да разкрие пред някого.
Погледът ѝ се плъзна по бинтованата ѝ ръка. Значи все пак, след толкова години, човечеството не бе напреднало. Човешките животи оставаха все толкова крехки, даже по-крехки от преди. За сметка на това технологиите напредваха и вече бяха готови да заменят всичко. Всеки човек, всяко биещо сърце. Човешкият живот никога не бе представлявал интерес за учените. Само неговото надминаване, надмогване, лишаване.
Показа се направо в трапезарията, където Синди я чакаше с претопленото китайско. Мирисът на ароматен нудълс я бе изкарал моментно от мрачните размисли, което бе добрата новина. На лицето ѝ се появи половинчата усмивка и тя приседна на едно от столчетата. Усещаше очаквателния поглед на Дорнану върху себе си, докато сърбаше беззвучно от купичката с вълнообразни спагети.
- Няма кой знае колко за разказване. – поде след като преглътна поредната хапка. – Един новак от екип Бета я беше загазил и щеше да се превърне в поредния експеримент, ако не се бях намесила. Ситуацията бе прекалено динамична, за да имам време да се свържа с колегите му. Беше грозна картинка. Новобранецът сам предизвика учения, от което съдя, че е действал на своя глава. Надявам се колегите се погрижат за него,, има нужда от някой-друг урок.- разказа набързо Алиша и отново подхвана спагетите си с аромат на къри.