'Искаш ли да ти споделя един интересен факт за щракането с пръсти?' - София&Дмитрий

by **София** Wed Sep 06, 2017 2:15 am

Дигиталните цифри, които се отразяваха върху стъклата на най-високият небостъргач в града на всеки кръгъл час, показваха точно четири часът следобед. Ярките отблясъци, пречупващи се в стъклената повърхност, накараха птиците, които прелитаха покрай сградата рязко да сменят своята посока, пускайки се стремглаво надолу, карайки част от минувачите, минаващи по тротоара да отскочат настрани, в опит да избегнат сблъсък с летящите механични тела Въпреки, че приличаха на истински животни, като онези изобразени в учебниците по история за 5-ти клас и които тук там показваха по научните канали като доказателство, че все някъде по света са останали и по-древни екземпляри, които безмилостната еволюция незнайно защо бе решила да пощади, то те бяха просто едни от множеството механични подобия на някога съществуващ живот, които мълчаливо напомняха колко много е постигнала човешката раса, но и колко е загубила в същото време.
София седеше облегната на металната рамка на вратата, с поглед пълен с удивление и жал едновременно, изпускайки от време на време мечтателски въздишки между боядисаните в зелено устни. Не се оплакваше от модерния технологичен свят. Според нея това бе естествено развитие на природата и човешките възможности. И все пак се чувстваше сякаш е родена в грешна епоха. Дали защото миналото е изобразено като този опростен, подреден и изпълнен с емоции живот в книгите, младото момиче е започнало да изпитва влечения към Стария свят още в съвсем крехка възраст. Или поне майка й така й е казвала. Историята гласи, че още на 3 години е намерила стари кукли в бабината къща, които пък са принадлежали на прабабата на нейната баба, която пък сигурно ги е взела от някоя си друга баба в рода. София не знаеше на коя баба точно са били, но беше сигурна, че е нейна баба в крайна сметка, затова дори когато ги намери в онази прашна кутия, тя не отдели особено време да мисли за притежателя й, преди бързо да ги обяви за своя собственост. Това 'откритие' също поставило началото на нейният доста... различен стил на обличане и външен вид. Тя виждаше себе си като дъх на стари спомени, който всички се преструваха, че ненавиждат, но тайно жадуваха поне за един ден да вдишат неговата същност.
- Софи, смяташ ли да работиш днес или ще зяпаш цял ден през прозореца? - звукът на щракането на пръсти и дрезгавия глас на работодателят й я накараха да се върне в реалността и виновно да прехапе устни. Кенет Уилсън, собственикът и управител на кафене 'Козуначе', бе нисък, пълен и леко набит 40-годишен мъж, с вече започващо да оплешивява теме и малки, но здрави ръце. Лицето му обаче имаше добродушно излъчване и дори когато се опитваше да бъде строг със служителите си, в тона на тона му проиграваше малка закачка.
София работеше вече две години в 'Козуначе' и искрено обичаше това място. Обичаше шумотевицата сутрин и спокойствието по обяд, обичаше да се среща с нови хора, които неохотно й споделяха своите неволи, докато тя пълнеше чашите им с кафе отново и отново, обичаше старата госпожа Мънфри, която винаги се оплакваше, че мъфините й са прекалено сухи и хрупкави, обичаше да слуша постоянното вайкане на шефа си за закъснели поръчки, та дори само с 5 минути. Колкото и невероятно да звучеше за някои хора, тя обичаше работата си и не съжаляваше дори и за миг, че някога бе отказала да следва в университет и вместо това живота й предостави възможност да се озове на място, което всеки един ден й предоставяше най-различни запознанства, емоции и случки, които тя всяка вечер разказваше на майка си през смях. И въпреки, че родителят й все още носеше под езика си горчивият вкус на разочарованието, тя подкрепяше дъщеря си и не можеше да спре усмивката, в която се извиваха тънките й устни, виждайки, че независимо всичко детето й е щастливо.
С няколко игриви подскока, София се озова зад бара и започна да пълни каната с още топло кафе.
- Знаеш ли, че скоро осъзнах, че звукът идващ от щракането на пръсти не идва от търкането на самите пръсти, а от ударът на средният ти пръст с дланта? - тя изщрака няколко пъти с двете си ръце, преди да кимне одобрително с глава, доволна от резултата, потвърждаващ твърдението й. - Ежедневен и прост факт, който обаче ти напомня колко неща се случват около нас, без дори да ги осъзнаваме. Истинска чудатост, не мислиш ли, Кенет?
Пълният мъж поклати леко глава и се засмя тихо.
- Чудатост е, че се радваш като малко дете на такива обикновени неща, София.
- Обикновените неща правят живота ни специален, Кенет.
- И като обикновен човек, мисля, че вече е време да се прибираш, Софи. Благодаря ти, че остана два часа след края на смяната ти, но след като Лара е вече тук, е време да приключиш работата за днес и да си вземеш заслужената почивка - той се приближи до младото момиче, вземайки вече пълната кана от ръцете й и потупвайки я леко по главата. Той забеляза как очите й се разшириха, а устните й се нацупиха, карайки и без това младоликото й лице да придобие още по-детско излъчване. Знаеше какво се канеше да отговори, затова побърза да я изпревари: - И дори не си помисляй отново да ми рецитираш речта, за това колко обичаш да срещаш нови хора и как би работила цял ден, стига аз да спра да пия лимонов сок сутрин и да бъда толкова кисел, защото няма да стане. Хайде, вкъщи!
Той я хвана за раменете и я побутна извън бара, към северният край на малката зала, където седеше малка метална закачалка, а върху нея лежерно бе метнато палтото на София. Тих звук на негодувание се изплъзна между устните й, карайки я да звучи като дете, на което туко-що му бе отказана близалка. Слабите й ръце се спуснаха към връхната й дреха и след миг тя се озова в топлата й прегръдка. Въпреки, че наистина би останала още време, усещаше известно облекчение, знаейки, че вече няма нужда да обяснява на госпожа Мънфри, че мъфините са пресни от тази сутрин.
Вече облечена и със сложена на рамо розова раница, с висяши малки фигурки, тя отново се върна пред бара и кимна с глава. Лара, която вече бе заела нейното място, разбра искането й и побърза да сложи чаша под машината за горещ шоколад. Докато чакаше, София започна небрежно да спуска погледите си върху клиентите в кафенето. В момента не беше забързан период и нямаше много хора, и може би точно това бе причината точно един определен човек да привлече вниманието й. Той бе млад мъж, видимо добре облечен и може би около 25 години, чието лице обаче изглеждаше вглъбено и унило. Тя мигом се почувства зле за непознатия. И също тайничко се надяваше причината за неговото нещастие да не е нейното кафе. Защото според скромното й мнение, тя правеше страхотно кафе.
- Всъщност, Лара, направи ги две чаши - заръча младото момиче и остави банкнота на плота. Като работник в кафенето й се полагаха безплатни напитки, но тя винаги чуваше как съвестта й напомняше, че това не важеше извън работно време. Дори и Кенет да твърдеше обратното.
След миг двете чаши се озоваха пред Софи и тя благодари на колежката си. Грабна по една чаша във всяка длан и енергично закрачи към масата, на която седеше непознатият. Настанявайки се на креслото срещу неговото и привличайки вниманието му, тя се усмихна широко и постави единия съд с топла напитка пред него.
- Някога един мъдър човек е казал, че чаша горещ шоколад оправя всяка неволя - усмивката й стана още по-широка, а двата й показалеца се насочиха към лицето й. - Този човек съм аз! София Клентиз, приятно ми е! - тя помаха с длан и се засмя.
- Е, когато съм казала това вероятно е било в някой от миналите ми животи и тогава не съм се казвала София, но това е без значение!
От отсрещната страна я посрещна мълчаниe и странен поглед, зад който тя не можеше да определи какво точно си мисли той. Затова бързо реши да разчупи леда на неловкото мълчание. Или поне да опита.
- Ако това ще те разведри, мога да ти кажа какъв чудат факт осъзнах за щракането с пръсти! Знаеш ли, че звукът не идва от търкането на самите пръсти, а от ударът на средният ти пръст с дланта? - тя отново започна да щрака с двете си ръце, придобивайки изключително съсредоточен вид, сякаш извършваше важен експеримент от жизнена важност за човечеството. - Мога да ти споделя и нещо за миенето на зъби, но то едва ли ще е чак толкова интересно.
С тези думи тя се засмя и повдигна чашата си, наслаждавайки се на райският вкус на топлата напитка.

by **Aliev** Wed Sep 06, 2017 4:20 am

Нещо се объркваше.
Малката Скарлет беше болна, а усещането, наречено "бащински инстинкт" изпращаше ледени вълни към гръбнака на Дмитрий. Студени тръпки го полазваха, караха кожата му да настръхне, а сетивата му се изостряха все повече с всяка секунда.
Знаеше, че тази история няма да свърши добре.
Малката Скарлет продължаваше да задава въпроси на обичния си татко, но така и не получаваше техните отговори. Не можеше да обясни на момиченцето, че дядо и се занимава с нещо толкова долно и мръсно. Болеше го, че може би се налагаше да я ограничава по много начини, да не може да си позволи всичко, което малката му принцеса желаеше; че не можеше да живее в уют и охолство; че не можеше да бъде като нормалните момиченца на своята възраст - безгрижна, заобиколена от други жизнерадостни момиченца и момченца, глезена.
Че не можеше да позволи на дъщеря си да има едно нормално детство, в една нормална къща, с нормален баща и нормална майка, с нормални баба и дядо.
Че не можеше да успее винаги да и даде каквото пожелаеше, че невинаги успяваше да осигури любимата и храна, че невинаги успяваше да и купи нова хубава кукла, на която да се радва. На самия Дмитрий често му се налагаше да откъсва от собствения си залък, за да бъдат Скарлет и Ребека добре. Често пропускаше да се храни или просто обираше остатъците от тях, надявайки се да му стигне за в близките три дни занапред. Не беше добър баща, единственото благо, което успяваше да поднесе на детето си, бе любов.
Но любовта нямаше да напълни стомахчето и.
Любовта нямаше да и осигури куп нови играчки, на които да се усмихва.
Любовта нямаше да и осигури материали за училище.
Очите на Алиев се напълниха със сълзи, когато погледна спящото дете. Едва бе успял да си позволи антибиотиците, които да я излекуват. Чувствата му за вина, за безполезност, за недостатъчност го разяждаха отвътре. Сякаш нещо в гръдния кош го стягаше, сякаш там се забиваха безброй сребърни остриета, а единственото, което бунтовникът бе способен да направи, бе да стои отстрани и да гледа собственото си съществуване, бавно обгръщано от дебел плащ на горчива агония.
Съпругата му постави ръце на раменете му и му се усмихна, леко притваряйки очички. Усмивката на любимата му винаги успяваше да отпрати надалеч всеки проблем, хвърлил сянка върху деня на украинеца. Сякаш тя с поглед му нашепваше, че всичко ще бъде наред. Даваше му сила да продължи да живее щастливо, макар и с малкото, което имаше.
С крайчеца на ръката си избърса сълзите, които напираха в очите му, и се усмихна леко.
- Лягай си. Все още е рано. - прошепна и той, след което я удостои с поглед.
- Няма. Трябва да дам хапчетата на принцесата и да понеча някак да сваля температурата и. По-висока е от снощи.
Тъмнокосият премига.
- Аз мога да го направя. - кимна едва забележимо на жена си, която му остави торбичката с лекарства и мазила. След това внимателно изслуша инструкциите на любимата си, а когато тя приключи с напътствията и подробните обяснения, той я целуна по челото и я изпрати обратно в легълцето и, където тя отново щеше да се потопи в приказната страна на сънищата.
Посегна към торбичката и внимателно си повтори наум указанията на Ребека. Взе в ръцете си кутийките с хапчета, а секунда след това необходимите му таблетки вече се намираха в дланта му. Лекичко побутна Скарлет и мило и прошепна да се събуди за секунда. Пое си дълбоко въздух, а когато детето се събуди, той и подаде хапчетата. След това и подаде чаша с вода. Малката ръчичка на момиченцето опитваше да я стиска здраво, при нормални обстоятелства щеше да я счупи, но сега сякаш всичката жизнена сила и енергия, която трябваше да бушува в тялото на това дете, бе изчезнала в далечината.
Цялата гореше.
Когато тя погълна хапчетата и върна чашата с вода на хулигана, очичките и отново се затвориха. Той взе едно шишенце с някаква синкава гъста течност и внимателно започна да разтрива гърба и, премина към коремчето и, краката и ръцете. Повтори процедурата втори, трети, четвърти път, за да е по-сигурен.
Постепенно кожата на хлапето започваше да изстива, а тя самата сякаш се чувстваше по-бодра. Очичките и вече не бяха склопени, сега бяха широко отворени и в тях блестеше искрица на радост.
- Обичам те, тати! - тя се усмихна широко. Беше периодът, в който млечните и зъби падаха, затова тя нямаше предни зъби, но това правеше усмивката и още по-чаровна.
- И аз те обичам, принцесо. - наведе се към нея и я целуна по главата. Невинността, която това дете таеше в себе си, бе нещо, което Дмитрий никога не желаеше да погубва.
Именно затова премълчаваше.
Именно затова премълчаваше твърде много.
Именно затова премълчаваше всичко.
Ако се осмелеше да и разкаже под каква черна сянка е света в момента, под какъв ужас се налага да живеят обикновените граждани - тези, които не бяха богати трафиканти и тези, които не бяха сред прословутите уж добронамерени учени, щеше да срине целия свят отгоре и. Не искаше момичето му да пораства прекалено бързо, не само защото знаеше, че един ден тя ще напусне бащиното гнездо и майчиното крило, а защото не желаеше да отнема детското щастие, което по право и се полагаше да изживее.
- Миличка, ще изляза за мъничко. Ако ти има нещо, кажи на майка ти веднага, обещаваш ли? - детенцето кимна, а бащата вдигна палци нагоре и се ухили. - Майка ти знае как да ме намери. Веднага ще се прибера, ако има проблем. Обичам ви. Пазете се!
Коженото яке, което бе закачено на една дървена закачалка при входната врата, секунда по-късно бе наметнато на гърба на бунтаря. Обу кубинките си и старателно върза връзките им на панделка /е.. доста некадърна и груба панделка, но опитът бе важен!/ и излезе тихомълком.
Отправи се към любимото си място - една самотна пейка, намираща се под старо дърво недалеч от жилището, в което Алиеви живееха.
Цяло чудо беше, че това дърво все още съществуваше и не бе погубено от жаждата на богаташите този прекрасен свят да бъде така жестоко разрушен.
Захарните меки облаци, галещото слънце, необятното небе - всички тези изброени фактори формираха една чудесна панорама, на която нашият герой би могъл да се наслаждава цяла вечност.
Но това нямаше как да се случи, защото "висшите" много скоро щяха да погребат този свят, забравяйки, че самите те са плодове именно на него.
Времето сякаш летеше, когато за пръв път Алиев се сети да погледне часовника си, бе станало три и половина. Стана от пейката, погледна облаците за последен път и се запъти към едно малко кафене, за да пие следобедното си еспресо и да се прибере. Този път щеше да направи разнообразие и да консумира любимата си напитка в заведение, а не в дома си, докато слуша сладкия смях на съпругата си и детската жлъч на дъщеря си.
В четири без десет той вече беше там и си търсеше къде да седне. Спря се на една самотна мъничка маса за двама и реши да почака малко, преди да поръча.
Когато вече бе се решил да го направи, едно странно на вид момиче се запъти към него и постави чаша с някаква топла напитка, от която още се вдигаше пара, пред Дмитрий.
Тя много наподобяваше куклите, с които Скарлет си играеше. Имаше коса в два цвята, носеше зелено червило и бе облечена в розова рокля. На гърба си бе сложила компактна раничка с панделки. Странно момиче. Вероятно бе някъде около шестнадесет или седемнадесет, ако украинецът съдеше по външния и вид. Вътре в себе си я адмирираше, задето правеше каквото и харесва, макар и със сигурност околните да и казваха колко е странна и как не трябва да изглежда така.
- Някога един мъдър човек е казал, че чаша горещ шоколад оправя всяка неволя. - проговори чудатото момиче. Усмихна се и разкри леко раздалечените си зъбки, след което посочи себе си. Този човек съм аз! София Клентиз, приятно ми е! - звънкият и смях огласи помещението. - Е, когато съм казала, това вероятно е било в някой от миналите ми животи и тогава не съм се казвала София, но това е без значение!
Дмитрий не знаеше как да реагира. Бе зает да я анализира с поглед и в момента може би даже изглеждаше така, сякаш я съдеше и си правеше грешни изводи, но това определено не беше така.
- Ако това ще те разведри, мога да ти кажа какъв чудат факт осъзнах за щракането с пръсти! Знаеш ли, че звукът не идва от търкането на самите пръсти, а от удара на средния ти пръст с дланта? Мога да ти споделя и нещо за миенето на зъби, но то едва ли ще е чак толкова интересно.
Момичето стоеше срещу него и щракаше с пръсти, а той съсредоточено я гледаше. След това реши да изпита факта и на своя ръка /буквално и преносно/ и започна да трие пръстите си един в друг, стараейки се да не допира дланта си. Оказа се, че тя беше напълно права - нямаше го онзи щракащ звук, когато средният му пръст не се допираше до меката част на палеца му. Той се ухили до уши и започна да щрака по нормален начин.
- Права си! - продължи да щрака и да гледа втренчено собствената си ръка, след което удостои момичето с щастлив поглед. С един нищо и никакъв си чудат факт бе успяла да оправи деня му и да го откъсне от всичките неволи, които му вървяха по петите. Явно тя самата бе от хората, на които мъничко им стигаше, за да се зарадват. В момента въпросната София Клентиз бе като един слънчев лъч, проправил си път през гъстите черни буреносни облаци, но все пак достатъчно силен и упорит лъч, че да успее да озари целия ден. - Аз съм Дмитрий между другото. Много ми е приятно! - този път това не беше някаква фалшива любезност, нито пък престорена крива усмивка, която сякаш шептеше "разкарайте ме от тук, моля ви горещо". Наистина се радваше да се запознае с дамата. - Кажи ми факта за миенето на зъби, моля те! - детска усмивка огря лицето на мъжа, а очите му отново бяха върнали своя блясък и се бяха спрели върху кафявите очи на девойката. Боже, тя наистина беше особена, по някакъв си свой чаровен начин. Сякаш именно тази нейна особеност, различаваща я от останалата паплач, я правеше това, което беше. Сякаш именно тази особеност перфектно пасваше на същността и.

by **София** Wed Sep 06, 2017 9:16 pm

За различните хора думата 'възнаграждение' носи различен контекст. За повечето тя е синоним на пари, финансова отплата за извършена дейност. За други пък е уважение, без значение искрено или престорено, от страна на околните около тях. Трети пък предават на думата значение, което по-скоро би се описало като замяна на услуги, отколкото награда за такива.
За София възнаграждение бе да бъде причината, за нечия усмивка. Дали защото бе допълнила полупразната чаша на някого с чай или кафе или пък някой я подминаваше по улицата и видът й предизвикваше тих смях и поклащане на глава, всяка една усмивка, насочена в нейна посока, та била тя и знак на присмех, бяха една малка спечена битка в борбата й срещу сивото еднообразно ежедневие, което тя така усърдно се стараеше да отстрани не само от своя живот, но и този на околните. А какъв по-добър метод би могъл да бъде използван от този да се превърнеш в плуваща в океан от бурни вълни капка дъга, която тайничко носи надеждата в себе си, че ще дойде ден, когато всички цветове, затворени в нея, ще се разлеят и оцветят този океан в щастие и разбирателство?
Днес трофеят на победата й дойде в лицето на младият мъж Дмитрий. Не, че бе единственият човек отправил й щастливо изражение за целия ден, но бе единственият, над чиято глава тя забеляза тъмни облаци от тревожност и тъга, които караха дори стойката му на седене да бъде леко прегърбена, сякаш това щеше да му помогне да се скрие поне за миг от проблемите си.
Тя не очакваше от себе си да го накара да забрави нещастието си. От личен опит се бе уверила, че не действа. Можеше обаче да го разсее, та било и дори за секунди, откривайки му част от своите всекидневни "открития", които бяха често забравяни от обикновените хора. Те не бяха толкова впечатляващи, колкото най-новият модел роботи, служещи като домашни прислужници, които готвеха, чистиха, перяха, простираха и прожектираха сутрешните новини на стената в хола по едно и също време, но все пак в нейната представа, тя ги виждаше като малки перли, захвърлен между цялата купчина метал, която беше в основа на модерния свят.
Гледайки как младият мъж тества нейното твърдение, тя отдели минута от вниманието си, която използва, за да го огледа по-внимателно. Опитваше се да използва техниката на дедукция, доверявайки се единствено на зрението си и на логиката, за да си извади някои заключения за стоящата пред нея личност. Халка, стояща на безименния пръст на лявата ръка - женен. Пръстенът изглежда скъп, но с абсолютно нов блясък... Хм, значи е сключил брак поне преди няколко години. Похарчил е доста пари за него, което значи, че идва от по-заможно семейство. Поомачканите дрехи обаче подсказват, че в дома му няма домашна прислужница, което е нещо нетипично за богатите домове, но не и чак толкова рядко. Видът му бе спретнат и чист, което означаваше, че в такъв случай съпругата му полага добри грижи за него.
Потънала в мисли, София чу молбата на Дмитрий, но мозъкът й не я регистрира моментално. Погледът й продължи да седи втренчен в неопределена част от фигурата му, преди очите й да засекат едва забележимо наместване на тялото му в креслото, знак, че най-вероятно като всеки обикновен човек е изпитал дискомфорт от факта, че момиче, което най-ненадейно се бе настанило на масата му и изведнъж започнало да говори за пръсти и зъби, сега около 4 минути седеше без да каже нищо, оглеждайки го с поглед, сякаш се опитваше да го прецени. Това движение обаче бързо я извади от транса й и тя моментално избухна в звънлив кикот.
- Извинявай, не исках да те стресна, наистина - тя пое глътка въздух в опит да въздържи напиращите звуци на смях от устните си. Забавно й бе как почти винаги сама успяваше да се постави в неудобна позиция, дори повечето хора да определяха този факт по-скоро като тъжен. - Опитвах се да те разгадая с онзи метод на дедукцията, който използва онзи детектив, Холмс. Сещаш се, нали? Аз харесвам книгата, макар и да не притежавам хартиеното копие. Филмите за него също са интересни, макар да е странно да гледаш филм, сниман с онези старите технологии от преди век. Въпреки че като се замисля, именно в това му е чарът... Чарът на всичко старо, недокоснато от човешките промени на технологичното развитие и запазен автентичен дух.
Тя млъкна, грабвайки чашата отново в дланта си и отпивайки голяма глътка от гъстата кафява течност. Замисли за момент дали непознатият вече има напълно изградено мнение за нея. Веднъж бе чела, че първите седем секунди от запознанството с някого гради първото впечатление за събеседника и след това се използва като основа за изграждане на мнение за дадения човек. Зачуди се какво ли си мисли той за нея. Усмивката на лицето му подсказваше, че едва ли е нещо лошо, но пък в същото време в Софи съвестта й продължаваше да й подсказва, че видимо да преценяваш човек и след това да му заявиш, че си го правил, не е признак на най-високи маниери. Ако майка й бе тук сега, вероятно щеше да я нахока и да я попита кога най-накрая ще се научи да си държи езика зад зъбите. Преди години, когато баща й все още бе сред тях, той просто се усмихваше на нейните ненадейни вербални изтърсвания, потупваше я по главата и й казваше, че нейната искреност и неприкритост са най-силното й оръжие и чар едновременно. С годините обаче София осъзна, че това твърдение не е абсолютна истина, дори напротив - повечето хора прикриваха истинските си мисли и очакваха същото и от околните. Следваха се сценарии, на очаквани въпроси се даваха очаквани отговори.
- Ако се чудиш, детективските ми умения не струват. Затова, освен, че си женен и имаш грижовна съпруга, не успях да стигна до възвишени умозаключения - тя отново се усмихна широко, показвайки на показ почти всичките си зъби и се облегна на масата, кръстосвайки ръце пред гърдите си. - А относно миенето за зъби... Замислял ли си се, че зъбите всъщност са единствената част от скелета си, която мием? И че отделяме средно 38 дни от живота си в миене на зъбите ни. Което като се замислиш е доста малко, в сравнение с дългите ни години живот, не мислиш ли? Но още по-шокиращо е, че е най-вероятно най-чистата част от скелета ни.
Тя се засмя гръмко и плясна ръце. Понякога дори сама се чудеше защо помни толкова много излишни факти, които засягаха най-различни сфери на живота. Не се смяташе за умна, определено – понякога не знаеше съвсем прости неща като колко червени телца има в кръвта или кои кръвни групи са съвместими една с друга, но пък помнеше детайли като например как да различи кръв на прасе и кръв на пуйка например. Или поне на теория знаеше, все още не бе тествала тази своя възможност. Честно казано, и се надяваше да не се налага да я тества.
- Здрасти, како Софи, мама каза да спреш да бъдеш толкова луда!
Прозвънтя весел детски глас и София мигом се обърна, за да се озове лице в лице с Рийс, малко й съседче на 6 години, чиято уста беше също толкова голяма и невъздържана колкото тази на младото момиче. Детето държеше в малката си ръчичка прозрачен таблет, на чийто екран се виждаше образът на майката, почервеняла от срам и държаща се за главата.
- Здравей, Рийс, здравейте, госпожо Нейрънс! Знам, че вероятно още сте ядосана за блажните бои, които разлях на терасата ви, но просто тогава ми се стори добра идея за подарък, особено за рождения ден на Рийс! Малко цветове, които да разчупят сивият ви апартамент трябваше да ви донесат радост, не знаех, че ще го приемете толкова лично... – Софи прехапа нервно устни и се почеса зад врата. До слуха й стигна смотолевено ‘Няма проблем!’, а само след миг Рийс вече беше в другия край на кафенето, опитвайки се да убеди Кенет, че е достатъчно голям, за да си поръча портокалов сок и че парите, с които иска да плати са изцяло негови, а не на майка му.
- Хаха, деца... – измъмри София с почервеняло от срам лице. Погледът й се отмести от детето към събеседника й. – Някога чудил ли си се какво е да живееш без всичките тези технологии в живота ти? Като преди няколко века?
Тя се загледа в тавана, търсейки отговор на собствения си въпрос. Въпреки, че ако имаше възможността с радост би се върнала поне половин век назад във времето, би ли била годна да оцелее там? Колкото да не й се искаше да си признае, отговорът на този въпрос най-вероятно бе не. Защото тя бе прекалено старомодна за сегашния свят, но и прекалено ‘развита и отворена’ за стария свят. Понякога си мислеше, че може би е изпреварила времето си. Може би след 100 години ще е пълно с момичета като София, но не и сега. Не и на това място.

by **Aliev** Sat Sep 09, 2017 1:11 am

- Извинявай, не исках да те стресна, наистина. Опитвах се да те разгадая с онзи метод на дедукцията, който използва онзи детектив, Холмс. Сещаш се, нали? Аз харесвам книгата, макар и да не притежавам хартиеното копие. Филмите за него също са интересни, макар да е странно да гледаш филм, сниман с онези старите технологии от преди век. Въпреки че като се замисля, именно в това му е чарът... Чарът на всичко старо, недокоснато от човешките промени на технологичното развитие и запазен автентичен дух.
Дмитрий се замисли върху последните и думи, които сякаш започнаха да кънтят и да се повтарят отново и отново в съзнанието му.
"Чарът на всичко старо, недокоснато от човешките промени на технологичното развитие и запазен автентичен дух."
Не си спомняше кога за последно бе чувал подобни думи, изречени от някого.
О, чакай.
Никога не ги беше чувал.
Всички бяха толкова заслепени и омагьосани от технологиите, които светът им предлагаше, че забравяха за истинската неподправена красота, която заслужаваше много повече внимание от новите купчини метал, които се продаваха за ужасна сума пари. Всеки забравяше колко красива бе природата, цветовете и, колко галещ ушите бе звукът от плясъка на птичи крила.
Какво имаше сега? Лаборатории, фабрики, огромни сгради, механични птици и никакви дървета. Хората бяха толкова заслепени от науката и всичките и позитиви, че забравяха кой ги е създал всъщност, опитваха се да съсипят природата, да унищожат света, и то само защото вярваха в своите откачени възгледи, че технологиите движеха просветата, а от зеленина и красота няма нужда.
- Ако се чудиш, детективските ми умения не струват. Затова освен, че си женен и имаш грижовна съпруга, не успях да стигна до възвишени умозаключения. А относно миенето за зъби... замислял ли си се, че зъбите всъщност са единствената част от скелета си, която мием? И че отделяме средно 38 дни от живота си в миене на зъбите ни. Което, като се замислиш, е доста малко, в сравнение с дългите ни години живот, не мислиш ли? Но още по-шокиращо е, че е най-вероятно най-чистата част от скелета ни.
Леле, добра беше! Наистина се справяше с детективската част. Може би именно размишленията на Дмитрий върху нея /очевидно правещ опит да анализира нея така, както тя него/, го разсеяха от факта със скелетите и зъбите, за който той я бе помолил.
Коса в два цвята - харесваше алтернативната мода. Розова рокличка - чувстваше се прекалено голяма за възрастта си или иначе казано - бе едно непораснало детенце. Зелено червило - харесваше зеления цвят.
Размишленията на мъжа бяха глупави! Докато тя бе успяла да разгадае половината му житие с един бърз поглед, той не успяваше да схване нищо за нея, освен че притежаваше ексцентрично зелено червило и с гордост го използваше. Сериозно ли, Дмитрий? Сериозно ли?
Размишленията и забавните самообвинения на украинеца бяха прекъснати от детско гласче, което казваше на "кака Софи" да спре да бъде толкова луда. Това породи бурен смях у мъжа, но той се опита всячески да го прикрие и затова просто замаскира положението с тъпа усмивка към детенцето. То държеше една от онези модерни прозрачни джаджи, които позволяваха на човек да комуникира с другите, използвайки холограми. Още едно дете, погубено от Новия свят.
Когато през ушите на тъмнокосия мина извинението на София към майката на това хлапе, смехът му вече беше факт. Тя съжаляваше, че е разсипала блажна боя навсякъде по терасата им като подарък на момченцето, като идеята и е била да разчупи и обагри в цветове скучния им сив апартамент. Мислене с перспектива!!!
Човекът закри устни с ръка и продължи да се смее, опитвайки се всячески да сподави смеха - ала очевидно неуспешно.
Когато детенцето отпраши, гласът на София отново се разнесе във въздуха между тях:
- Хаха, деца... - след това бузките на младото момиче поруменяха, вероятно от неудобство.
- Това с блажната боя ми хареса! Ако можех да си позволя да закупя такава, определено щях да те викна да разкрасиш и моя дом! - украинецът се изсмя звучно, разкривайки повечето си зъби. Нямаше особено време да се смее и усмихва, когато въпросът, отправен към него, достигна до ушите му:
- Някога чудил ли си се какво е да живееш без всичките тези технологии в живота ти? Като преди няколко века?
Изражението му стана съвсем сериозно и той срещна погледа на събеседничката си. Хвана чашата си с горещ шоколад и я стисна леко.
- Замислял съм се. Много пъти при това. Мисля си за това всеки ден, когато погледна през прозореца и видя колко мъртъв е градът, как цялото му изящество и красота е иззето от от високите сгради и механичните птици. - той леко прехапа устна и преглътна тежко. Погледна през прозореца жално, сякаш там имаше някого или нещо, което му липсваше и раздираше сърцето му. - Не очаквах, че някъде ще срещна човек, който се е чудел как ли е изглеждал естественият свят, преди да бъде съсипан - разрушен до основи и след това застроен с най-различни по форма и височина сгради. Хората намират моите убеждения за смахнати и ме гледат странно, когато споделя, че Земята няма нужда от всички тези подобрения и устройства, които имаме сега.
Откъсна поглед от прозореца и сведе глава надолу, сякаш за да избегне осъдителния поглед на дамата, макар и да предполагаше, че няма да получи такъв. След няколко секунди погледна чашата с горещ шоколад, която все още се намираше в ръката му. Вдигна я внимателно и отпи голяма глътка, след което тежко преглътна. Сладкият вкус на напитката се разнесе из цялото му тяло и приятното усещане на топлина накара кожата му леко да настръхне.
- Била си много права, когато си казала, че горещият шоколад е чудотворен! - засмя се. Не знаеше дали това бе деликатен начин да отклони темата относно Земята без технологии, но просто почувства неистова нужда да вметне, че думите на София в някой неин предишен живот са били много, много мъдри.

by Sponsored content

'Искаш ли да ти споделя един интересен факт за щракането с пръсти?' - София&Дмитрий

'Искаш ли да ти споделя един интересен факт за щракането с пръсти?' - София&Дмитрий

Re: 'Искаш ли да ти споделя един интересен факт за щракането с пръсти?' - София&Дмитрий

Re: 'Искаш ли да ти споделя един интересен факт за щракането с пръсти?' - София&Дмитрий

Re: 'Искаш ли да ти споделя един интересен факт за щракането с пръсти?' - София&Дмитрий

Re: 'Искаш ли да ти споделя един интересен факт за щракането с пръсти?' - София&Дмитрий