You can use a spear as a walking stick, but that will not change it's nature.

Нямаше никой. За първи път от месеци, Ирен отваряше очи и в къщата беше тихо. Толкова тихо, че за миг почуства как през вените й минава някакво странно усещане. Усещане, което дори самата тя не можеше да си обясни. Може би, за първи път в живота си трябваше да постъпи като нормален човек и да тегли майната на всичко. Да затвори очи и да се върне в сънищата си. Там, където небето бе толкова синьо, че заслепяваше с красотата си, а около нея…бе зелено. Точно както нейното специално място – градината, която бе превърнала в убежище на миналото. Ирен въздъхна и притисна устните си една в друга. След това притисна клепачите си също толкова силно и се завъртя на другата страна, опитвайки се да продължи съня си. Но не. Това нямаше как да се случи. Не и сега, когато се бе събудила веднъж и съзнанието й бе започнало да работи с пълни обороти. Информацията, която бе открила миналата вечер за секунди нахлу в мислите й и това сложи окончателния край на жалки й опит да си почине.

Премигна няколко пъти с очи и прокара ръка през разпилените си коси. Чувстваше се странно. Сякаш някой бе нахлул в личното й пространство, бе преминал през стаята й (която и без друго си бе пълен хаос) и бе претършувал всичките й принадлежности, за да намери онзи специален буркан с бисквитки. Онзи същия, който обикновено висеше затрупан под хилядите дрехи някъде в дъното на стаята. Онзи същия, които бе намерила случайно в кухнята, когато се бе нанесла в къщата заедно с Ева и Еди.

Изсумтя презрително на собствените си мисли. Не, в това нямаше никаква логика. Никой нормален индивид не би нахлул в къщата, за да открадне специалните й курабийки. С тази мисъл се надигна лениво от леглото, правейки едва две крачки преди да се строполи с трясък на земята.

- По дяволите!– измънка момичето и с ръка избута чантата си. Пое си дълбоко въздух, докато разтъркваше сънено очите си и след това скочи ентусиазирано. Следващите няколко минути бяха също толкова трагични, колкото и началото й на деня. Поради липсата на какъвто й да е звук, съзнанието й се връщаше към невероятния й сън, който в момента се бе загнездил в сърцето й и не я оставяше на мира. Понякога й се искаше да не живее в този откачен свят. Да не се налага да се бори с идиоти, които не се интересуваха от нищо друго освен парите и собственото си благо. Желаеше промяната с цялото си същество и знаеше, че това, което правят с останалите хулигани е важно. И затова каквото и да станеше, винаги намираше сили, за да продължи на пред. Защото това бе правилно и вярваше, че рано или късно ще дойде ден, в които ще успее да види синьото небе със собствените си очи.

Грабвайки чаша кафе се насочи към градината, търсейки спокойствието в зеленината на градината й. И тогава го видя. Това я накара да застине на мястото си с устни леко допрени до чашата. Огледа го внимателно, а след това отпи от кафето си и продължи напред. Обикновено би се осъмнила в появата му, но просто в момента не й пукаше за нищо.

- А ти си? – попита спокойно, заковавайки очите си в неговите. След това отново отпи от чашата си, без изобщо да си дава вид, че намира появата му пред дома й за обезпокояваща.

- Кристофър. – името му се разля бавно по устните й. Направи крачка напред, а тъмно шоколадовата й коса се разпиля навсякъде около нея. Да, Ирен знаеше, че изглежда мега странно. В очите й още имаше следи от съня, които упорито отказваше да пусне от мислите си, косата й бе леко рошава и разпиляна. Дрехите й бяха също толкова странни – тъмно синята долница се контрастираше по ужасен начин с прилепналото по тялото й потниче, на което пишеше с големи шарени букви: „Ако искаш да летиш, научи се да падаш.”. Вероятно, ако някой я познат я видеше в този момент никога нямаше да повярва, че е един от лидерите на хулиганите. Защото не просто изглеждаше абсурдно, но и имаше някакво странно невинно отражение на сладникаво момиченце, живеещо безгрижно живота си.

- Вероятно си го сбъркал, Кристофър. – не се сдържа и повтори името му. Не знаеше защо, но намираше нещо странно познато и в същото време необичайно в името му. Някакво странно чувство се появи в гърлото й, докато отпиваше отново от кафето си. Отметна бавно един кичур коса от лицето си, а след това завъртя леко настрани главата си, оглеждайки непознатия внимателно. С кафето в кръвообръщението си,съзнанието на Ирен започваше много бързо да се събужда. Вече забелязваше онези малки и незначителни на пръв поглед жестове, които новопоявилия се опитваше да прикрие. И това до някъде я притесняваше, колкото и я караше да се тресе от очакване. Защото нямаше да е истина, ако кажеше, че не харесваше неизвестността и проблемите, която носеше със себе си.

Дори не потрепна при споменаването на Еди, въпреки че вътрешният й глас крещеше с всички сили. Остави бавно чашата на любимия си стол в страни от нея. Всъщност въпросната мебел вече едва се държеше, но момичето упорито отказваше както да го ремонтира, така и да го изхвърли. Поклати глава, опитвайки се да пропъди тези маловажни проблеми от главата си и отново насочи вниманието си към Кристофър. Чертите на лицето й бяха съвършено спокойни и дори частица от нея не потрепваше. Вече знаеше, че събеседникът й е като лоши новини, които се появяват изневиделица и се опитват да се съборят. Но въпроса бе, дали бе някой пазител или може би шпионин, опитващ се да проникне в редиците на хулиганите. Не трябваше да рискува.

- Съжалявам за първи път чувам това име. – излъга го напълно целенасочено. Не само искаше да види как ще реагира, а и да разбере повече за него. Беше прочела някъде, че никога не може да си сигурен кой е твоя враг и винаги трябва да си подготвен за всичко. Но напълно на всякакъв здрав разум, тъмнокосата се приближи до вратата и я отвори, заставайки лице в лице с русокосия. Устните й потрепнаха леко, изпъвайки се в загадъчна усмивка. – Да не би да сте се загубили? Ако е така съм сигурна, че ще успея да Ви помогна да намерите пътя до дома си.

Дори самите думи звучаха абсурдно, изречени от нея. Но какво път. Той не я познаваше и нямаше как да знае коя е и какви са нейните цели. Може би за обществото, тя бе чудовище, което се опитваше да разруши напредъка и бъдещето, което човека си бе изградил с много усилия и труд. Но за хората като нея – бунтарите, които не виждаха красотата в технологиите, пътя й бе необходимото зло, което щеше да прочисти света от боклуците, които го управляваха.

Защо ли изведнъж се почувства като главния герой на някоя скрита камера? Или по-лошо – на една от онези странни сапунени сериали от миналия век, за които бе чела в книгите си. Изпуфтя мислено и подтисна желанието си да свие устни. Да, бе сякаш някой би посмял да й скрои такъв абсурден номер. И все пак – кълнеше се, че ако това се окажеше някоя извратена шега на най-добрата й приятелка щеше да я преследва до края на живота й. И това нямаше да е всичко, щеше да прояви въображение и да я накара да стане перфектния градинар. Само, защото знаеше колко мрази да стои на едно място и от нея да зависи живота на каквото и да е било създание.
Продължаваше да наблюдава непознатия. И колкото и абсурдни мисли да се появяваха в красивата й главица, Ирен напълно осъзнаваше, че не можеше да му се довери. Беше сигурна, че крие нещо. Не само заради начина, по който я гледаше, но и изобщо заради поведението му. И природно вреденото й любопитство я човъркаше вътрешно, карайки я да разбере какво.

- Нима? – гласът й се понижи с няколко тона, прозвучавайки тихо и дрезгаво. Първият й импулс бе да скръсти ръце пред гърдите си и и с най-нацупеното си изражение да го накара да си изпее всичко. (естествено, това се случваше само в едно от специалните й настроения.) И след като това не свършеше никаква работа, щеше да се наложи да прибегне до насилие. А това никога не свършваше добре. Не и в техния квартал. Не и когато не можеше да рискува да бъдат разкрити. Затова Монтана просто повдигна елегантно едната си вежда и продължи да зяпа преценяващо Кристофър. Ако можеше да чете мисли щеше да си спести всичките проблеми. Но уви…

- Защо ли се съмнявам в думите ти? – отговори бавно тъмнокосата и прокара палеца си през долната си устна. След това се протегна и си взе чашата с кафето, допивайки го на екс. Ех, ако някой й бе казал, че толкова рано сутринта щеше да се занимава с работа, щеше да му тегли майната и да си остане в леглото. Но какво да се прави, такава бе съдбата на лидера.

- Разбирам. Влез. – каза след кратка пауза и кимна леко към двора и подобието на пейка, което бе направила преди няколко седмици. Без да чака отговор се завъртя бързо и с няколко бързи крачки се настани на своето свещено място. Погледна към русокосият и завъртя очи.Момчето продължаваше да стои на вратата и да я гледа. Какво, да не би да очакваше да води подобен разговор на улицата, където всеки можеше да ги чуе? Имаше само един начин да разсее съмненията си и той можеше да й изиграе лоша шега. Но какво пък, Ирен бе от хората, които скачаха с главата напред в огъня и едва след това съставяха план. А и животът й бе толкова неопределен, че единствено хаоса и неизвестността я караха да се чувства сигурна.

Ирен завъртя очи и се облегна тежко на пейката, а след това прокара пръстите си през тъмните си коси. Лявата й ръка се спусна небрежно по талията й, опитвайки се да намери оръжието, което обикновено носеше със себе си. Но не го откри. Защото само до преди минути бе прекалено заспала, за да мисли с главата си. И заради това все още висеше с жалко подобие на пижама, а скъпоценните й аксесоари бяха останали захвърлени на пода в стаята. Без да откъсва погледа си от Кристофър, Монтана му даде знак да се приближи.

На пръв поглед, непознатия не изглеждаше като особена заплаха, но въпреки това имаше нещо в него, което караше косъмчетата по тялото й да настръхват. В гърлото й се бе появил един такъв сладникаво-горчив вкус, които й подсказваше, че посещението му не беше случайно. Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече забелязваше напрегнатата му стойки, странният блясък на очите му и чертите на лицето му, които бяха изпънати повече от нормалното.

- Нима има значение? Днешно време, можеш да си навлечеш проблеми дори, когато се разхождаш на улицата. – гласът й остана равен и с нищо не реагира на очевидния сарказъм на Кристофър. Засмя се, не на него, а на собственото си душевно състояние. В момента най-голямото й желание бе да се върне в леглото и да довърши съня си. Но от друга страна любопитството й бе започнало да работи и един тайнствен глас прошепваше в съзнанието й:  „Риск – печели, риск – губи.”. А и нека да бъдем честни – Монтана си падаше леко луда със странни наклонности да се забърква в неприятности дори, когато седи спокойно в градината си и пие кафе.

- Чудесно. – сухо отговори тъмнокосата и мислено започна да проклинайки всички богове. По дяволите. Защо всички тормозеха само нея рано сутринта? Устните на момичето се разтвориха леко, а след това се притиснаха силно една в друга. Очите ѝ намериха тези на събеседника ѝ и останаха впити в него за кратко. След това извърна главата си леко настрани и от гърлото ѝ се откъсна гърлен звук, наподобяващ ръмжене. И къде ли се бяха набутали съквартирантите й, когато се нуждаеше от тях?  

- И кой точно те изпрати тук? – изправи се рязко и бавно се приближи до него, спирайки се на няколко сантиметра от него. Главата й бе високо вдигната, а в очите й се блестеше едно пламъче, което предупреждаваше всички: „Не си играй с мен, иначе ще съжаляваш!”. Беше й трудно да вземе решение. Едновременно искаше да открие идиота издал местоположението им, а от друга се разкъсваше между лошото мнение за шпионите и информацията, която можеше да спечели. В думите му имаше потенциал. Прекалено много потенциал, които не искаше да се изплъзне от ръцете й, без да се възползва. Но… - Защо си тук, Кристофър? – „Какво по дяволите се опитваш да постигнеш?” – последния въпрос остана неизречен, но всеки можеше да го види в погледът й.